Facebook - Психотерапията - път със сърцеRSS - Психотерапията - път със сърце
Срам

11
Юли
Срам

 „…болест на душата. То е най- тягостното усещане у индивида, причинено от самия него, изживяно като унижение или уплаха, или като чувство за провал пред изпречилите се предизвикателства. Срамът е рана на душата, която ни откъсва от самите себе си и от другите"   Гершуин Кауфман

 Депресията, отчуждението, липсата на увереност в себе си, изолацията, самотата, проявите на параноя, натрапливите смущения, перфекционизмът, болезненото чувство за малоценност…– всичко това е резултат от срама. Срамът е вид убийство на душата. Щом той се загнезди в душите ни, предизвиква психическа „слабост”, която постепенно води до един вид жива смърт. Ако се чувстваме по този начин в семейната среда, усещането предопределя развитието на всички останали връзки в живота ни. Срамът представлява тотално неприемане на личността от самата себе си.

Често бъркаме срама с чувството за вина, но разлика има. Вината казва: „Аз извърших нещо лошо”, а срамът казва:”Нещо не е наред у мен.”. Вината казва: „Сторих грешка”, а срамът: „Аз самият съм грешка”. Вината казва: „Това което направих, не е добро”, а срамът:”Аз не съм добър”.  Важно е да се научим да правим тази разлика.

Корена на срама у детето идва от усещането, че то се чувства изоставено от своите родители. Това води до мисли от вида: „Нещо с мен не е наред”. Мисленето на детето доста се различава от това на възрастния, там то винаги е центъра на всичко. Смята, че каквото и нещастие да му се случва причината е в него. Освен това детската психика има един много необходим за оцеляването ѝ защитен механизъм наречен его- защита или магическо мислене чрез което то обожествява своите родители. Така получават усещането че нищо лошо не може да му се случи докато е с тях. Ако родителите се държат нараняващо с детето си, за да съхрани представата си за тях, то приема вината и се смята за лошо. Така когато се почувстват изоставени децата започват да се срамуват и да смятат, че те самите са предизвикали това отношение.

Без да си дават сметка родителите изоставят децата си по следните начини:

  1. Когато ги лишават от физическото си присъствие.
  2. Като не съобразяват своите емоции с децата си.
  3. Като не реагират адекватно, когато децата изливат своите чувства.
  4. Като не отговарят на нуждите за развитие у децата.
  5. Като ги нараняват и злоупотребяват с тях физически, сексуално, емоционално и психически.
  6. Като принуждават децата сами да се грижат за насъщните си нужди.
  7. Като използват децата за спасяване на браковете си.
  8. Като крият или отричат неприлични тайни пред света, които децата трябва да бранят, за да поддържат семейния баланс.
  9. Като не им отдават необходимото време, внимание и напътствия
  10. Като се държат безсрамно.

За да оцелее и за да се чувства сигурно, детето трябва да идеализира своите родители и да възприема себе си като лошо. Парадоксалното е, че колкото повече едно дете е било пренебрегвано, толкова повече то идеализира своето семейство и родителите си.

Децата непрекъснато се нуждаят от родителите си. Не е възможно петгодишно дете да събере багажа си, да благодари на родителите си и да тръгне по широкия свят да търси пътя си. Поне петнадесет години трябва да минат преди този порив да може да се осъществи. Основната роля на родителите е да са на разположение на своите деца. Изоставянето за детето има не само физическо измерение, вие може да сте непрекъснато заедно и то пак да се чувства изоставено. Като „изоставяне” детето преживява и следните ситуации: ако работата ви е по- важна от него, ако има брат или сестра и те поради някакво заболяване или заради пола си, привличат грижите и вниманието на родителите, ако телом сте заедно, а мисълта и душата ви са заети с нещо друго, ако му се налага да пази тайни свързани със семейството...и т.н. Представяте ли си как се чувства едно дете, което е преживяло силно травмираща ситуация, която не разбира и се страхува да сподели с родителите си.  Естествено уплашено, самотно и изоставено. Когато живее с непрекъснатото усещане, че има нещо по- важно от неговите преживявания, радости и страхове, вълнения и емоции, детето се чувства изоставено.

Щом едно дете се чувства по този начин, естественият ред на нещата се обръща. Тогава децата трябва да се грижат за родителите си. Те се превръщат преждевременно във възрастни и започват да предпазват и обгрижват родителите си, вместо да се отпуснат и приютят в къщи, те се държат като силни и зрели. Усещането за уникалност и ценност у всяко дете се разрушава. То се чувства само и отчуждено. В душата на детето се ражда срам, чиято първопричина е изоставянето. За да потуши болката или просто, за да оцелее детето изгражда един фалшив „Аз”. Този „Аз” формира защитна маска, която откъсва вниманието от болката и вътрешната самота. След дълги години на престорено поведение човек изгубва представа за това кой всъщност е той. Истинската ни същност остава лишена от себеизява.

Най- страшното е, че възрастните, възпитаващи своите деца също са били откъснати от своята същност. И така това става като зараза и влияе във всички посоки в живота на милиони хора. Възрастните само изглеждат като възрастни, обличат се и говорят като възрастни, а всъщност са възрасти деца с пукнатини в душата. Вторачваме се в дребните си ежедневни грижи, за да не видим и усетим, колко всъщност сме тъжни и самотни. Да не видим онзи мъртъв град в чиито руини се крие изоставеното ни дете.

 

По книгата на Джон Брадшоу „Тайните на семейството”

 
 

Коментари

Copyright ©2011-2017. All rights reserved.